Рая Иванова е родена на 20 април 1984 година в София. Повече от 10 години се занимава с журналистика. Първите си стъпки в професията прави в спортния отдел на вестник „Демокрация“, когато е в 10 клас. Работила е за няколко спортни ежедневника, както и за списание „Slavy“. От края на 2007 година е част от екипа на Sportal.bg. Завършила е спортно училище „Ген. Владимир Стойчев“, а след това Софийски университет „Свети Климент Охридски“, специалности „Журналистика“ (бакалавър) и „Публична комуникация“ (магистър).
Рая Иванова
В продължение на шест години тренира плуване, а след това още осем години продължава спортната си кариера в леката атлетика. Най-големият й успех като спортист е бронзов медал на 800 метра от републиканско първенство за жени.
От 2003 година до днес е футболен съдия, вече седем години е асистент съдия в листата на „В“ група. През октомври миналата година се включи като доброволец в пректа Homeless World Cup Bulgaria и от тогава до сега е ръководила безвъзмездно всички турнирни срещи на младежите в неравностойно положение, включени в инициативата.
Г-це Иванова, в България футболът все още се приема като предимно мъжка територия. Считате ли, че е екстравагантно дама като Вас да е пряко свързана с този спорт вече 10 години като спортен журналист и рефер?
– Определено в България, а и не само, футболът се приема като мъжка територия. Но не бих казала, че е екстравагантно една жена да е близо до футбола. Дълги години ходех по стадионите първо като привърженичка, а след това и като журналистка. През 2003 година пък започнах със съдийството съвсем случайно – точно бях завършила училище, бях към края на спортната си кариера и предложението да стана футболен съдия дойде много спонтанно. От Пламен Николов, който беше шеф на спортния отдел във вестник „Демокрация“, когато като ученичка работех там. Първоначално отхвърлих идеята, но майка ми ме убеди да опитам. Каза ми, че така или иначе съм постоянно по стадионите, защо да не опитам нещо ново. Сега вече съжалява за съвета си, но е късно. През годините се привързах силно към съдийството и трудно бих го изоставила. Въпреки контузиите, трудностите, лишенията и другите проблеми, които изникват понякога. Единствено човек, който се е занимавал с това би могъл да разбере какво е чувството да си на терена и защо го правиш.
Считате ли, че е по-трудно за една дама, сблъсквайки се с предразсъдъците на обществото, да се реализира професионално във футбола?
– От една страна е по-трудно, защото наистина хората имат предразсъдъци относно жените във футбола. Но от друга страна, с годините отборите, с които се срещаме в различните първенства, вече ни възприемат като нещо напълно нормално във футбола. В крайна сметка важно е решенията ни на терена да са правилни, а не как изглеждаме и от какъв пол сме. Няма съдия, който да не прави грешки по време на мачовете, но повечето треньори, ръководители и футболисти вече приемат тези грешки, защото знаят, че не са умишлени. Както вече казах, няма безгрешен съдия.
Какво пречи повече дами в страната ни да се ангажират професионално и емоционално с най-популярната игра в света?
– Честно казано не съм напълно сигурна, че броят на желаещите жени да се ангажират професионално и емоционално с футбола е много голям. Най-сериозен наплив се забелязва в сферата на спортната журналистика, където навлизат все повече жени, които се ангажират с футбола. Аз лично предпочитам да разграничавам двете неща и откакто съм съдия избягвам да коментирам и анализирам публично мачове. Според мен е много важно да има разграничение между работата и съдийството, защото когато си бил и от двете страни на барикадата, знаеш, че и от двете страни е трудно, а има и сблъсък на интереси.
Вече 4 месеца сте пряко свързана и с проекта Homeless World Cup Bulgaria, като до този момент сте ръководила безвъзмездно над 20 турнирни срещи от него. Какво Ви мотивира да се включите като доброволец към инициативата?
– Какво ме мотивира? На първо място главният виновник този проект да се осъществи – Виктор Кирков. Един изключително позитивен човек, който е способен в трудни моменти да ти вдъхне кураж и да ти помогне да се изправиш на крака, да продължиш напред и да не се предадеш. Искрено се надявам, че той ще успее да помогне по същия начин на по-голямата част от тези момчета и момичета, защото те не са виновни, че имат такава съдба. Заслужават подкрепа и обич като всички хора на тази земя. От друга страна, това беше една отлична възможност за мен да понатрупам опит като ръководещ съдия, тъй като аз съм избрала своето поприще и то е асистент съдия. Чувствам, че именно там е моята сила. Като цяло подкрепям подобни инициативи, защото вярвам, че всички на този свят сме равни и не трябва да има деление, хората не трябва да се възприемат много насериозно, защото винаги от най-високо можеш да паднеш на най-ниско. Не трябва да забравяме, че преди всичко трябва да бъдем хора.
Считате ли, че футболът има силата да промени към по-добро съдбата на бездомните младежи, които са включени в проекта?
– Определено вярвам в това. За тези четири месеца забелязах сериозното израстване на някои от тези бездомни младежи. Вече нямат нищо общо от първия път, когато ги видях. Тогава някои от тях бяха изключително недисциплинирани, изпускаха си нервите, подхождаха несериозно. Едно от момчетата от София дори беше извадено от отбора заради лошата си дисциплина. Но на всеки турнир той идва да гледа, разбрах, че дори и тренира с отбора. Не играе в официалните мачове, но вярвам, че си е извадил поука и се е променил към по-добро. Доста от момчетата вече започнаха и работа, отнасят се сериозно. Надявам се всички момчета и момичета в проекта да използват максимално шансовете, които им се предоставят и с малко помощ да се реализират в живота, защото се убедих, че те имат качества, имат талант, остава някой да им повярва и да им протегне ръка. А дали те ще я приемат – зависи си изцяло от тях.
За какво мечтаете и къде виждате себе си след 10 години?
– По принцип стъпвам здраво на земята и не мечтая за нереални неща. До момента в живота си съм успявала да постигна всичко, за което съм мечтала, не съм реализирала само една мечта – да стигна до международното съдийство, но се надявам, че скоро и това ще се случи. Иначе се убедих, че здравето е най-важно и без него всичко друго няма значение. Затова си мечтая за здраве. Мечтая и някой ден да се срещна със своя идол във футбола Габриел Омар Батистута. След десет години се виждам щастливо обвързана, с дете и вече на международната сцена като съдия. В професионален план се надявам това, с което ще се занимавам след десет години, да ми доставя истинско удоволствие.
